В гръцката митология Сатурн е познат като Кронос, Бога на времето. Кронос бил от потомството на Уран (бога на въздушните, небесни сфери) и Гея (богинята на Земята). Раждането на Кронос от Гея говори, че времето е специфичен продукт на физическото проявление. Времето съществува чрез формата и материята, които на свой ред възникват от едно недиференцирано първично състояние, точно както Гея възниква от първичния Хаос. Може би връзката на Кронос с времето се подчертава още повече от факта, че той е бил последното дете на Гея - намеквайки, че не е имал избор, освен да чака да се прояви. Накрая Сатурн започва да се асоциира през вековете със закъсненията и пристигането навреме. В гръцкия мит Кронос свалил от власт Уран и го надвил като го кастрирал. Актът на кастрация явно символизира окултен принцип: когато великият космически импулс на Божеството изисква проявление на физическо ниво на съществуване, човешкото осъзнаване и разбиране за хаоса (безвремие и непространственост) става неспособно и безжизнено. Нашето осъзнаване накрая е толкова силно, че силата на интуицията (Уран) става минимална. Така дотолкова, доколкото действаме съзнателно на това земно ниво, Сатурн контролира напълно командването. Разбира се, подсъзнателните фактори като че ли винаги са нетърпеливи да проникнат през бариерата на съзнанието и да оповестят своята страховита мощ.
Гръцката легенда продължава с това, че Кронос погълнал цялото си потомство освен Зевс, респективно Юпитер (очевидно дори и в онези дни Юпитер е бил голям късметлия). Актът на поглъщане" на собствените деца намеква за сатурновата функция за рециклиране и асимилиране на продуктите на проявлението чрез разтваряне на формата. В нашето собствено житейско преживяване, Сатурн регулира този принцип чрез неизбежния процес на стареене, което доказва, че времето наистина поглъща всичко. Все пак на Кронос не било разрешено да погълне Юпитер. Партньорката на Кронос, Рея, направила размяна като дала на своя съпруг да погълне камък. Дълбоката причина, поради която Юпитер бил спасен, може би е тази, че без него в активно действие, Сатурн не може да се надява да достигне съвършенство чрез идеалната форма във физическото царство. Юпитер е планета, която свободно насърчава разширяването, растежа и развитието на сатурновата форма чрез ясна психическа представа - умът над материята. Очевидно Юпитер трябва да бъде свободен от твърдите дефиниции за време и пространство, за да позволи на Сатурн да действа оптимално. Сатурн не може да си позволи да погълне представата на Юпитер и да отнеме на живота всички надежди. Младият Зевс/Юпитер накрая свалил от власт "Големия татко" Кронос (като че ли кармата се намесва, имайки предвид какво е направил Кронос на своя баща) и продължил да получава големи почести като цар на боговете и хората. Той също си купил прелестна вила на върха на планината с изглед към Средиземно море, в която разточително се забавлявал със своите многобройни гости, според знаменития наблюдател Робин Лийч!
Въпреки че гърците се фокусирали върху темите баща/авторитет/параноя, за римляните митологичният Сатурн бил повече бог на земеделието. Това станало, когато много от неговите земни черти били развити. Свързан с растежа на земната реколта, той повече се свързвал с работата, отколкото в гръцките митове. Той тясно се асоциира с времевите цикли, въпреки че те били повече свързани с естествените сезони. Сатурн символизирал изобилната житна реколта (факт за мъдрите!) и жътвата на реколтата след тежката сеитба. По някакъв начин, този аспект на Сатурн се подценява в днешната астрология. Римският Сатурн звучи повече като Юпитер и изобщо не прилича на образа на Мрачния жътвар, както бил прочут през вековете и който сме презирали.
Като митичен господар на Италия по време на прословутата "Златна епоха", Сатурн е трябвало да помага в създаването на социален ред, павирайки пътя към процъфтяването. Сатурналията - популярен годишен фестивал, посветен на този бог - била време на разкрепостено празнуване, освобождаване на себе изявата, размяна на авторитетните роли (слугите се напивали и ставали господари за един ден) и други форми на радостно себе освобождаване без задръжки. Себе подтисниците нямат място на този фестивал! Задължението на всеки било да се освободи от безпокойствата и да празнува.
Интересното е, че тук имаме две противоположни виждания на сатурновия архетип. Гръцката версия поставя по-голям акцент върху тежките, потискащи качества на Сатурн, докато подчертава по-безличните елементи на времето и съдбата. Гърците били много добри в тежките драми. Сатурн като Кронос изглежда властолюбив и прекалено амбициозен, нетърпелив да свали авторитета, за да поеме пълен контрол над ситуацията (но неговото мамче се кълне, че е било в името на благородната кауза!) Тази представа може да предизвиква страх и да провокира безспокойство. Римската версия за Сатурн обаче ни напомня за един важен аспект на този планетен принцип: естественото регулиране на времето може да ни даде изобилие, независимо дали като жътва или като преживяване. Този образ намеква повече за плодовете на сатурновата зрялост. Времето не е големият враг, който заплашва да погълне всичко по пътя си. То може да бъде нашият защитник, подсигурявайки ни, когато житейските обстоятелства назряват и са готови за беритба. Римският архетип на Сатурн също изяснява достойнствата на усърдната работа и нейното крайно възнаграждение.